jellyfish in the sky

2012-01-19T22:26:00.001+02:00

it's really drivin' me mad from time to time.

-

2011-12-25T20:17:00.000+02:00

wrote something down earlier, then removed it.
i don't even know anymore. i don't know if i should say things, if i should wait for things.
of course i shouldn't...

23:14

2011-12-17T23:14:00.001+02:00

I want to write something.
But... there are so many things surging in my mind (and heart also) .. you know that feeling, when you think you can say millions of things, like you can explain yourself for hours and the second you open your mouth you just.. shush.
It's chocking me though.

13:31 river

2011-12-04T13:28:00.001+02:00

Everything is so whatever sometimes.
Like... you just stop caring. About anything. Or maybe, you care so much, that you became senseless.
I should try being like a river. Just let go. Stop thinking, overthinking, considering options, waiting, hoping, disliking, trying, worrying... I feel like my tiny head is gonna burst into flames.
But if you let go, everything comes to its right place, in the right time. I know it. And when things get tangled, you just... well. Wait a little.
Yes. Sure.

15:04 frustration

2011-11-30T14:50:00.001+02:00

I hate it when nothing happens, but I wait! I know I ought to stop waiting, and yet I still do.
I hate it when I hope for something and I don't get anything.
I hate it when people simply don't get the message, or rather, they do, but they play dumb. Or hard to get. Or they're just not brave enough.
Well, guess what, my darling - it's all about courage in life. At least that's what I think. If you're a chicken, you're going to miss so, so much. Such dear moments, such adventures and so many unexpected things! Just jump, okay? Just jump.
Don't hesitate, you can only win. You can, so much. And in case it doesn't work, which is of course as possible as the opposite, you win again, because you gain experience. And besides, you did the right thing.
So if you're reading this and you're wondering, whether you should or shouldn't do something - just GO and do it, because maybe, just maybe, someone, somewhere is hoping that you would.
There is no doubt whatsoever, that it's all about taking chances and risks - otherwise, you would be sleeping throughout your entire life.

18:13

2011-11-27T18:11:00.001+02:00

Наскоро сънувах прекрасен влюбен сън.
Вървяхме по една пътека. А навсякъде около нас - небе. Бяхме само аз, ти, пътеката и небето. А то пък всъщност беше космос, осеян с милиони звезди. Между тях се носеха медузи.
Трудно ми е да опиша красотата и чувството... Но ще опитам да го нарисувам скоро.

14:01 bipolar

2011-11-24T14:01:00.002+02:00

отрових се в теб
но кой ли разбира?
кой ли разбира.

20:13 just

2011-11-19T20:11:00.003+02:00

So many emotions, surging in my mind, heart, et cetera, et cetera, et cetera...
It feels so nice and it's killing me at the same time.

later edit.. :
I say I'm not romantic, I say that romance is dead and stupid, but in fact, I'm a hopeless romantic.
I say that I love being single, but the truth is that I would be very happy if I had a significant other.
I say that love is overrated, but the truth is, that love is the engine of my life.
Why am I doing this?

00:56 absolutely everything and nothing at all

2011-11-15T00:56:00.001+02:00

Me: I want an adventure, I want drama in my life, I want interesting stuff like in the movies!
Life: There you go, mwahaha.
Me: Cool, thanks. No, wait. WAIT, give me ordinary back!

blargh.
actually I'm not so sure if I want it back the way it was, drama is exciting, in a kinky kinda way. ha.
but it's really odd. I'm like.. in that place again.
I'm wondering, when will the time of important choices end?
oh, wait.
never.

19:53 confusions

2011-11-08T19:54:00.000+02:00

Why can't I stay positive and enthusiastic all the time? There is always something there, always something to pull me down. I don't wanna go down, I wanna... emerge.
I'm so pleased with myself and what I do and on the next day, I feel so unsatisfied, like I'm not doing anything useful, I'm not being creative, I don't draw enough, I don't read enough...
Uhh. I don't even know.

21:28 some random (or perhaps not so random) reasons to be happy

2011-10-30T21:39:00.000+02:00

partying all night with almost all your friends
watching 'the piano'
watching 'the piano' with my mom
watching movies with my mom in general
academic life
drawing
sci-fi
'me gustas tú' by manu chao
español
the beatles
italian dinner and red wine
cooking fusilli alfredo
modifying the alfredo sauce with some basil and oregano
meeting awesome new people
making choices
smiling smiling smiling
and other stuff

15:40

2011-10-24T15:40:00.003+03:00

It's pretty much a mess out here.
But it's that kinda mess... the good one, in a sense.
And besides, I had the most wonderful dream last night. It was like... a tiny tiny dream, but it was so gorgeous. It's keeping me happy since the moment I got up.

21:29

2011-10-15T21:30:00.000+03:00

I love the winter cosiness.
When my mother brings all the flowers from the balcony, inside. When there is this soft tufted rug on the couch and all the pillows in the living room and the red curtains are pulled. When it's so warm and lovely and we're all gathered there for dinner. It smells like spices and deliciousness. It's just so precious.
I love home.

22:45

2011-10-12T21:45:00.004+03:00

Okay.
So I'm sitting here, listening to La Dispute, thinking how genius and amazing they are, while my back hurts me and would like to have another chair right now, this one's pretty uncomfortable.
'What are you thinking about', you'd say.
I'm thinking about the choices we make. How whatever we decide reflects on our life in such amazing way. Amazingly good or amazingly bad, of course. Or just amazingly... weird. I'm thinking, how we don't have time for wrong choices. Damn, that's such a cliché. But it's so true, isn't it?! So true that you get headache when you realize it. Like... you think that this is a dream, but then you kinda see that it's not and you just know... you just know it's time to make those huge shoes fit you.
Am I confusing you?
'Cause I'm pretty confused and at the same time unnaturally enthusiastic about life, people, friends, experiences...
One thing goes away and another one replaces it. Because you chose to do so. Most of the time. And it's always for the better... at least that's what I believe in. Change is always for the better.
After all, we live on a rotating planet, seasons changing, birds flying away, birds coming back, leaves falling down, leaves growing back...
It's a constantly changing life, so if you stay at one place, that's not exactly normal.
I don't know.

I was trying to say something, but my mind got carried away again, as always. Well, I guess life's just far to short, to work a lousy job or study something which doesn't please you, or just do things you dislike, or be friends with people, who are not your kind of people, or just...
You should just do whatever you like. And change. Change things... just... don't be afraid to cut your hair, change your major or find new friends...
Because it's all for you. And you are the center of your own universe (which in a way reminds me of Zaphod and The Total Perspective Vortex) .
So yeah..

---

2011-09-21T13:49:00.001+03:00

сънувах, че имам машина на времето.
бог да ми е на помощ, не исках никога да се събуждам.
може би сгреших с лингвистиката и все пак трябваше да пробвам с физика?
или не.

15:15

2011-08-31T15:12:00.001+03:00

яд ме е, че не съм активна тук. един блог измества друг, после друг. ама няма пък.

ето.

активност.

^^

22:07

2011-05-26T22:02:00.006+03:00

3 години минаха откакто 01011001 на Ayreon излезе на бял свят.
Отново слушам. Изумена.
Floating, escaping...
Спомням си колко вдъхновена, вманиачена, обсебена и побъркана бях по този... албум? Не, не мога да го нарека албум. Това не е и шедьовър. Това е просто... Боже, не знам? Покъртително е как един-единствен човек може да създаде подобно нещо.
Arjen Anthony Lucassen, ти си истински гений!
Каква органичност на звука, какво развитие, каква концепция, каква хармония... ! Все едно го слушам за пръв път...
Разтапям се. И летя същевременно...

10:42

2011-05-24T10:30:00.005+03:00

I just want to say that life's beautiful. No matter what happens, no matter how bitter you are, it's always beautiful. It's so beautiful, that it makes you cry.
And yet it's so terrible, when everything flashes before your eyes for a millisecond.
School was here for twelve years and now it's behind me. The long awaited mature exams arrived at my door and now are in the past. Prom came - the best night in my life so far, and it's like a dream now. Was all of this real? How strange.
I waited for all these events for so, so long and now all of a sudden - they passed and they're gone, never coming back again.
What are you cooking for me now, life?

Post soundtrack by Cherry Poppin' Daddies

2011-04-27T17:34:00.008+03:00

Имам си и втори блог! Който се интересува от идиотски рецепти, странни манджи и готвене - you're welcome! :)))

La Cuisine Plaisir

12:14

2011-04-20T00:05:00.003+03:00

What's wrong with you, people?
Sometimes I feel like it's somehow impossible for me to survive among this surging sea of weeds (and no, I'm not talking 'bout marijuana) .
I'm always smiling, I try to be nice with almost everyone (except for those, who are not nice to me, of course) and in the end?
Oh, wait, did my back hurt your knife?
You never get that nice attitude you expected and you feel like you need to live someplace else. A different city. But still, it would be the same. A different country, maybe? No difference, I'm afraid.
Then? Can I change my planet, please?
This is so wrong.

I don't mean to fall into desperate blabbering and word vomit, but sometimes I just cant comprehend.

And in the end people ask me why do I shut myself in a world of my own.
Please.

7:44

2011-03-31T19:42:00.003+03:00

Well, isn't it beautiful? Isn't it beautiful when life happens? It can be good, it can be bad, but it's life. How to resist, how to refuse it?
I doubt if there's anything more fascinating.

Smile, kiddos. And look around.

19:22

2011-02-20T19:12:00.007+02:00

I'm not sure what to write, actually.
I've been feeling weird lately. (I'm using this word like, a zillion times a day... I guess I'm surrounded by weirdness)
I want to change a lot of things about my daily round. I don't want it to be a 'round' , actually. But I guess it has to. There's also this painful, unbelievable laziness that stops me from doing tones of interesting stuff. And also, I feel like I'm in this place, which is somewhere between now, back then and the future. Like I'm waiting for something to happen. Every day, every hour, every second, I'm waiting for something to happen. There's this pressure in me, all over me, around me. I'm waiting and waiting, I want to get out and I want to stay here. It's quite confusing. It's like... I'm on the borderline between life and vegetation. Like I'm in this intermediate dimension, where everything happens and nothing happens at all.
And at the same time I feel so happy, so blessed, like there's a huge sun shining inside of me. I guess what bothers me is this rather difficult period of my life.
But everything will be okay in a few months, hopefully.
Most importantly - I know that it will change. Everything will change, but I don't like the period preceding this change. I believe I know what I'm waiting for. Or not. I'm not sure.
Yes, it's all so confusing.
And by the way... I want to learn French so much.

retrospective

2010-12-31T02:16:00.003+02:00

I feel so weird. It's something between deja vu and nostalgia.

Случайно попаднах на една песен преди няколко часа и реших да си направя retrospection night. Всички стари дискове с музиката, която слушах преди. Чувствам се адски странно. Сякаш съм влязла в машина на времето. Тъжно едно такова ми става... Спомних си.
За зимите, за надъхването, за слушалките в ушите, за времената, в които си въобразявах, че... за времената, в които си въобразявах толкова много неща. Завъртях вече Agalloch и Sonata Arctica, а Sinisthra звучат в момента. Слушам най-специалните песни, тези които са ми късали душата от удоволствие... наистина, чувството е идиотско. Цялото ми същество някакси трепва при звука им, но същевременно не ги усещам така както преди... а ми се иска!
Носталгично ми е.
Иска ми се пак да съм на 15-16 за мъничко, да нахлузя тениската на Amorphis, в главата ми да има само епични фински митове и концерти, да се разхождам с голямата, собственоръчно обрисувана мешка и да вися в Градска с двулитровка в ръка, хаха (това последното не че не продължавам да го правя) .
I mean... I totally like my life now, just the way it is...
Но все пак. Странно е, когато погледнеш назад към изминалите години и видиш какво човече си бил, почти не се познаваш. Иска ти се да изпиташ всичко това, което си изпитвал преди, точно през някой конкретен момент от живота си, още веднъж да се насладиш на онази песен както трябва... сега не е същото.
Странно е. Толкова е странно...

23:08

2010-12-29T22:57:00.003+02:00

Nope. No new year's resolutions this time. I'm just gonna be me, I'd rather be who I am, than try to be someone else, someone better. I'm good enough. At least for myself.
No 2010 synopsis either, please. It had it's good moments, it had it's bad ones. It was pretty exiting though. Loved it, with all its imperfections. It's Life after all, how to resist, how to deny it, how to refuse?
For now, all I can say is: I am happy. (and I'm lovin' it)
Also, there was this thing about 2010... it was a year of changes. Definitely a year to remember.

And now, such an idyllic moment. The weather is pretty awesome, everything that's happening to me is so beautiful. I wish I could hug everyone.

18:33 and psychedelic

2010-11-14T18:32:00.001+02:00

The movie will begin in five moments
The mindless voice announced
All those unseated will await the next show.
We filed slowly, languidly into the hall
The auditorium was vast and silent
As we seated and were darkened, the voice continued.
The program for this evening is not new
You've seen this entertainment through and through
You've seen your birth your life and death
You might recall all of the rest
Did you have a good world when you died?
Enough to base a movie on... ?

The Doors

---

2010-11-07T02:51:00.004+02:00

Everything is kinda great. Kinda like I'm living in a dream, but not in that super sweet way, like in a movie. I mean, weird things are happening and suddenly I'm like "god, what's happening, is that me? is that my life? "
I feel like growing up and I'm not sure if I like it. I will always be a kid, off course, but still.
Oh. I like Saturday nights, when I'm just sitting here, listening to music (or watching movies, occasionally) , knowing that I won't have to get up at 6:30am.
Damn. Everything is so weird. Last week's been amazingly weird.

12:56

2010-10-25T12:52:00.001+03:00

В събота видях трима човека да носят есента в ръцете си.
А пък на мен ми мирише на зима. Никак не е честно... толкова чаках есента, а я получих само три дни! Не искам зима, как можа да се тръсне толкова бързо... мамицата й.

reflection

2010-10-13T23:20:00.007+03:00

I miss those times.
Oh, God, how I miss those damn times.
Those times, when the hardest choice in life was picking a crayon.
When you had no idea what's it like to be under pressure or confused.
When you didn't give a shit about anything (but your barbie dolls) and life was so careless.
When friends were just friends. No lies, no talking behind one's back, no fake smiles.
When being inlove was so simple. The feeling was just enough, nothing else, no stupid dreams, just the secret smiles.
When lovers were just lovers, no hidden catch, no strings attached.
When everything was somehow pure.
When you had no important moves to make. No big steps.
When your shoes were your size.
So it makes me wonder... was it better, when we were 8 and we didn't get life the way we do now?
Or when we were 15 and all we cared about were our teenage dreams?
Or now... what's it like now?

Йон и Ана

2010-10-06T17:29:00.001+03:00

Йон и Ана бяха застанали на ръба на огромна черна скала.
- Какво е това под нас? - попита тя.
- Това са световете, Ана - отговори той - Ето, виждаш ли, всичко се върти кръгообразно под нас.
- Всичко ли е това?
- Да - каза Йон.
- А ние къде сме? -попита тя.
- Чуй ме Ана - ти знаеш че ние отчитаме времето и реалността по това, което си спомняме за нас. За всичко, което се е случило ние бъркаме назад в спомените си. Ако не бяха те, ние нямаше да знаем кои сме, следователно, нямаше да ни има. Но след като ние си спомняме всичко,което ни се е случило и можем със същата сила и въздействие да си представим различни неща и случки, които са измислени чрез нашия разум, то тогава къде е разликата между това, което ни се е случило и това, което си представяме. Няма разлика. Това означава, Ана, че ние никога не сме съществували, не сме били, няма ни сега и никога няма да бъдем. Никога.
Ана го погледна просълзена. Слънцето залязваше далеч под тях. Йон каза:
- Някой ни вика, Ана! Ние сме птици. Разпери крила и ме последвай.
- Страх ме е, Йон - отговори тя.
- Не се плаши. Така е трябвало да стане.
И той разпери крила и полетя в огромната бездна. Световете се пръснаха в безпорядък. Светлината се сви на кълбо и простена уплашено.
- Ана, ела! Аз виждам отвъд смъртта- извика Йон.
Ана скочи и разтвори крилата си. Направи един кръг и потъна надолу. Последното, което се чу беше:
- Почакай! Не мога без теб в нощта.

Димитър Воев, 29.02.1992г.

24 smiles (it's all about art)

2010-09-26T21:37:00.009+03:00

Мина и моето първо изпитание на организма. Макар че предпочитам да го наричам "приключение" . Много неща, много емоции, малко нерви, малко време и никакъв сън. I loved it! Искам да го направя пак.
Сравнително претоварено денонощие, дам.

Петък сутринта. 6:30 , училище. Честно казано не си спомням особено какво се случи там, освен входното по български език. Накрая смотах въпросите за Дебелянов. Така и не му обърнах внимание миналата година. Eh, anyway.
14:00 горе-долу, вече у нас. Rush, rush, what a rush. A total rush. По-малко от два часа време за ядене, време за баня, и най вече, за измисляне на тоалет (not the changing-one-hundred-outfits-in-front-of-the-mirror kinda girl, но предстоеше важна вечер) . Имах да взимам със себе си милион неща. Брошури, листчета, връхни дрехи, шапки-мапки, торбичката с работната манта и другите 'служебни' неща, дрън-дрън и какво още, вече не си спомням. Но забравянето само на едно нещичко, би било катастрофално. Почти.
16:10 някъде. На спирката, в ръцете си държа сто хиляди неща и чакам 29. Пристигам на работа в Тъпия квартал, a.k.a. Смирненски, сглобявам си масата, подреждам си хилядите глупости и започвам дегустацията, 17:00 е. Времето минава ужасно бавно, няма никакви хора наоколо и секундите се влачат със скорост, обратнопропорционална на тази на светлината. Уф! 19:55, след много мъчителни и протяжни минути. Разглобявам масата и прибирам "сергията" за скоростно бързо време (дори ми се учудиха, че съм "ебаси машината" . lol ) , изхвърчам от магазина и звънкам по телефона на мама. 20:10, вече е тъмно. Трябва да бързам към спирката, защото имам среща в 20:30 на Пощата, защото е 24 септември и от 20:00 - 21:00 някъде започва Нощта на музеите и галериите. Обаче аз толкова се залисвам в разговора, че изведнъж... се озовавам пред някаква ЦЪРКВА, която никога не съм виждала. Леко започвам да се притеснявам и изломотвам на мама, че май съм се изгубила, при което тя моментално ми задава въпроса: "Има ли хора около теб?! " , "Дааа, много ясно" , заявявам аз, независимо, че около мен е глухо като в рог. "Ами, питай някой, де! " .
"Ужас" , мисля си аз, тъй като най-близо до мен е една жена с куче и изглежда като мъничка фигурка. Е, наложи се да тичам към нея, защото наистина се загубих из малките улички. Пък и беше толкова пусто, почти ме достраша! Ха ха.
Между другото, ако има някой по-дезориентиран от мен на този свят, ще си счупя малкото пръстче. Figuratively. Но просто няма. Аз мога да се изгубя навсякъде, винаги. Без да искам, разбира се.
Та, жената ме заведе почти до спирката, аз трябваше само да повървя не повече от 50 метра и да пресека. "Ще я видите спирката" , ми каза тя. Но аз пак не, тръгнах именно в обратна посока, след като пресякох, добре че видях къде спира един рейс и изтичах обратно. I'm kinda pathetic. Защото след това си изпуснах и спирката...
В крайна сметка закъснях за срещата с милата ми Ася с 10 минути.
20:40, вървим към пл. Съединение, за да видим Адриана, която работеше доброволна работа в музея, за Нощта.
Видяхме каквото видяхме там, след което се отправихме из другите неща, които бях отбелязала в брошурата седмица предварително. Боже... никога не съм виждала пловдивските улици толова пълни. Да не говорим за Стария град. Ужасен гъч. Откога всички станаха толкова културни, откога всички станаха толкова арт? Видях сигурно повече от сто души с бомбета, да не говорим за шалчетата и шантавите обеци. Ужасно... а колко хлапета имаше. Щях да повърна. Що за човек би замъкнал малкото си лекенце по късните часове на нощта, да разглежда колекционерска изложба в ГХГ? Идиотска история.
Видях обаче страшно много познати. Което малко ме ощастливи, защото се оказа, че по десетобалната скала, социалният ми кръг не е -180, а е може би... дори 3! Woo hoo.
С Ася пихме бира в Конюшните. Само че на втората сцена. Не бях сядала там, беше н е в е р о я т н о , заклевам се. И музиката, както винаги вълшебна. Беше тъмно, само една свещ на масата. Над главите ни дърветата шумят по възможно най-мелодичния, магичен начин. И цигарен дим... точно в такива моменти не искаш нищо друго, никой не ти трябва. Просто... раят на земята. Иска ти се да продължи вечно. Как само шумят тези дървета...
Честно казано, малко ме разочарова Нощта тази година. Не посетих Втората, не ми се ходеше, но Първата далеч не беше нещо особено. Миналата година беше шеметно, тази беше просто... посредствено. Пресилиха се с тези две Нощи. Всичко свърши в 01:00. А по принцип свършва към 03:00. Е, след това... последва нещото-което-никога-не-пропускам, а именно традиционната бира в градската. Където се видях с най-милите ми човечета, онези, които ми дават надежда, че приятелството го има.
02:30, в таксито, към у нас. Гледайки през прозореца, си мислех " Боже, толкова обичам този град. Толкова, толкова много, че не мога да го понеса. Толкова много, че чак боли. Искам с очите си да погълна всеки един милиметър от него, всяка една прашинка искам да запазя за себе си. "
Заспах към 03:30.
А на сутринта бях на работа от 10:00.
08:00 alarm clock. Скочих, оправих се, взех си нещата и излязох. Хванах си автобуса. Докато пътувах се опитвам да игнорирам сънят, който напираше така нахлно в мен. Слязох на спирката, отидох в магазина, разпънах си масата и тръгнах да си взимам торбичката, за да си взема таблата и мантата. Къде ми е торбичката?! Обиколих цялата глупава Мега Марина, след което изфучах към спирката, тъй като осъзнах, че съм си забравила драгоценната торбичка именно в автобуса. Тряваше да тичам като побъркана за да хвана едно 99, няколко коли щяха да ме блъснат и почти си счупих крака. Боже. Не искам да знам колко трагикомично съм изглеждала отстрани.
Е, хванах автобуса. Но не беше моят, моят вече си беше заминал. Shit! След това следваше едно препускане насам-натам до последна спирка, после пак в магазина, после пак на спирката, паника, рев... и защо ли?! Звъннах на търговския представител, който ми заяви, че всичко е наред и няма за какво да се тревожа. А през това време мама отшила да чака на спирката до нас и ми взела торбичката... like.. totally the best mom in the world. Но си беше quite an adventure.
В крайна сметка, започнах работа с повече от половин час по-късно. Съответно приключих по-късно. Прибрах се у нас към 14:30. Наядох се, няма да казвам като какво и заспах, като малък пор. Как обичам миризмата на възглавница само... !
Ох...
А пък днес вече... пак си беше прекрасен ден. Бира с любими човечета. А после с мама си направихме пица. А сега разпускам на Beatles. Утре - училище.
Искам повече такива преживявания. Напрежението и натоварената програма ме карат да се чувствам още по - жива !

stories

2010-09-19T14:50:00.007+03:00

In this concrete jungle we live our survival is love that we give. Now my instinct is guiding my way, it’s true what they say - the world is your chance to create…

Колко много неща се случиха за изминалата седмица! Или пък повече от седмица... просто... за изминалото време.
Започнах училище вече, де, разбира се. Много ми е странно да пиша "Русалия К. , XIIa" . Доживях го и аз този момент вече. Още от първия час по български език, разбира се, бяхме налазени с приказки за матурите и пр. Но няма нужда да изпадам в паника. Все още не, остава ми мъничко време мирно съществуване...
Разбира се цялата организация за бала и екскурзията след това ще бъде пълна катастрофа и всичко ще бъде една голяма плесканица, но не ми пука особено, не съм примряла за тези хора тъй или иначе. Странно е, още от 16. септември, всичко сякаш си беше останало, замръзнало във времето и сега просто се пробуди. Същите приказки, същите глупави подмятания, същата шумотевица, хаос и тъй нататък... защо очаквах нещо различно? Никой не се променя радикално за два месеца, ffs, Русалия, научи се да гледаш реално на нещата...
Мислех си, че ще са пораснали, може би. И че като за последно всичко ще е хубаво, нооо... пука ли ми? Нем.
Какво още... намерих си работа. Дано да си останат така нещата, защото съм ужасно доволна *стиска палци*
Покрай работата се разминах и с една интересна личност, с която ми се иска да не се бях разминавала, но пък после се замислих, че може би така е за добро и животът ми сам се намества, за да избегне разочарования. :) Или просто се успокоявам? И май съм страхливка. Или просто прекалено старомодна. Но, в крайна сметка, нямам намерения да се променям.
Ама защо пък да не е за добро?! You know what they say, everything happens for a reason...
И разни други неща се случват (или по-точно не се случват) , но в този случай, блогът не е мястото.
А други неща пък ми липсват, в следствие на което се чувствам като мрачен тийнейджър в последно време, а вече уж съм голяма! Да бе...
Все едно.
Миналата вечер посетих концерта на 1 година popcore tv! Е, добре де... не посетих точно концерта, ами отидох само за да видя двете песни на Явор Захариев и Диан Соло от дийпзоун, а останалата част от "концерта" я прекарах в Градската... но пък много се изкефих на let me rise agaaaaaain! ♥ Не пропуснах да поздравя Явор, той както винаги беше неотразим с великия си глас.
Беше доста забавна вечер това, да, определено. Много забавна.
Хм... направих си tumblr ! Но това не означава, че ще пренебрегна този блог, разбира се. С него сме емоционално свързани. Макар че един ден и неговият край сигурно ще дойде. Допреди една година бях сигурна, че винаги ще изпитвам нужда да си водя дневник (и го правих в продължение повече от 6 години) , но така ми се завъртя живота, че просто спрях. Опитвах се наскоро да го продължавам, но някакси не ми се получи. Пфу...
И още... разни дребни на пръв поглед нещица... открих dub fx, за пореден път се влюбих в incubus, прослушах още повече post-hardcore... поопознах града си малко повече, който пък с всяка една секунда заема още по-голяма част от мен. Никой друг град не бих предпочела пред него. Преоткрих качествата на бирата също.
И...
Предстоят Нощи на музеите и галериите!
Започнаха Есенните изложби!
И какво още...
Е, просто се радвам на живота, I guess. Толкова много неща ми предстоят, вече малко по малко започвам да се чувствам hyperactive. Дойде ми и на мен на главата... голяма съм била вече... защо тогава продължавам да се чувствам хлапе? Искам винаги така да си остана!
Ще си лягам, че утре пак в 6 и 30. Но пък нямам търпение да видя новият учител по свят и личност, ха. Хайде, лека нощ...
усмихнете се!

05:52

2010-09-13T05:52:00.002+03:00

I fly
I soar
This I adore
And then like a locomotive
The sound of your sorrow comes
I’m tired of the way that it feels
I only apologized to you to make you feel better
But I think I’ve outgrown that horsehair sweater
I’d rather be alone
You’re about as reliable as paper shoes in bad weather
But pain will roll off like water on feather
You’d fly
You’d soar
But then like a locomotive
The sound of your sorrow comes
I’m tired of the way that it feels
I only apologized to you to make you feel better
But I think I’ve outgrown that horsehair sweater
I’d rather be on my own
You’re about as reliable as paper shoes in bad weather
But pain will roll off like water on feathers

- B. Boyd

15:09

2010-09-06T15:09:00.003+03:00

Мисля, че хората са полудели!

Усмихни се!

2010-09-02T22:13:00.003+03:00

perfection

2010-09-01T00:17:00.006+03:00

Защото вчера беше перфектен ден.

Перфектен е денят, когато, си заспал в 5 сутринта, след четене на прекрасна книга и слушане на Lamb. Будиш се след 7 чáса, с мисълта да си направиш едно огромно сутрешно кафе, което да изпиеш с най-страхотния човек на света, а именно - мама.
После разходка навън, разни неща за вършене, плащане на сметки, ходене по банки, а времето е невероятно, велико и есенно, подухва вятър, можеш спокойно да се разхождаш с дълги панталони, без да се тревожиш, че после от това слънце, няма да можеш да се измъкнеш от тях и крачетата ти ще заврят. После дълги покупки и обикаляне по магазините, а накрая... накрая разбираш, че има не какво да е, в Кауфланд, ами... именно... нов склад на mat star! И не само, ами склад, наводнен с великите модели на есенната колекция...
И освен това, денят е перфектен, когато, разбира се, си купиш нови кецове, а те пък са толкова красиви и прекрасни, и си ги обичаш, защото си кецохолик..
След това да седнеш на открито, в най-обикновенно кръчме, на биричка с мама и да си говорите за какво ли не.
А като се прибереш - хладна баня и после изхвърчаш навън, за да си разходиш новите кецове и да се видиш с двете същества, с последните останали същества, които ти дават надежда, че приятелството може би съществува...
Стария град, за къде без него, сладки приказки, докато те заболи гърлото, подплатени с блажени цигари, още бира и Античен театър. Разговори за завършването, за това, че сме вече 12ти клас, за изкуството и цялата идиотска ситуация, че вече сме толкова големи! Или поне така се водим. А пък после тепе, забавни приказки и странни ситуации. Последвани от МакДоналдс, после Градска, и без нея за къде... и още малко странно забавни ситуации, а накрая се прибираш вкъщи, изтощен, замаян, щастлив и доволен, след като си останал последният човек в маршрутката. Вечеряш, след което слушаш 5'nizza и се разлагаш от кеф, и си пееш.
Ден, комбинирал в себе си толкова много любими неща - усмивки, Пловдив, приятели, надежда, щастие и вълнения...
И накрая завършва, давайки начало на следващия - отново четеш книга, от колонките ти звучи нежният глас на Lou Rhodes, и отново заспиваш към 5 сутринта...

12ч. Добро утро, нов ден, какво ми носиш?!

autumn swings

2010-08-29T14:40:00.005+03:00

Днес ме лъхна много силен вятър. Подарих му най-искрената си усмивка. Той пък ми подари есента.
А слънцето беше някак по-жълто.

По-късен едит: Продължи да вее този вятър. Направо ми изпълва душицата с радост. Нямам търпение вече... нямам търпение да ме залее цялото това есенно изкуство в моя прекрасен Пловдив, да летят листата по улиците, да мирише на дъжд и... о, толкова е красиво! Толкова е красиво, че чак ме боли, наистина! Няма нищо така вдъхновяващо, така артистично, така прекрасно и уравновесено, фантастично и нежно... като есента.
Докато се чудех какво да си пусна и ровех из папките, случайно мернах... lake of tears. За бога! Вече няколко години си имам традиция - иде ли Сезонът, пускам си Forever Autumn и я въртя до припадък... и не омръзва! Текстът е толкова невероятен, имам чувствтото, че съм живяла в песента или че съм я сънувала.
Нещо толкова... не знам.

So the season of the fall begins
Down the crossroads in a sleepy little inn
By the fire when the sun goes down...

Чувствам се някак у дома. Всичко около мен е жълтеникаво, червено и оранжево, залез е и слънцето грее меко, но има цвят на нажежен метал, който се отразява в изсъхналите листа и ги прави още по-сияйни, още по-ярки. А пък аз седя в някаква малка, схлупена, дървена страноприемница и всичко е някак пухено...
Раят на земята. Само че някакси не мога да си го представя на нашата земя това. Много е Средноземско. Или моят ум е прекалено обсебен от това? Но не, прекалено е красиво, за дабъде земно.
Обичам... толкова много. Понякога имам чувството, че ще прелея от любов. Към всичко...

Освен това обичам, когато всичко живо спи и аз съм единствената будна... потънала в своя си свят. Мир и спокойствие. Обичам... много обичам.

carne trémula

2010-08-28T02:22:00.002+03:00

XXVII

2010-08-27T14:40:00.000+03:00

Здравей, Живот, аз те обичам.

16:43

2010-08-26T16:32:00.005+03:00

So fuck you, fuck you, fuck you
And all we've been through
I said leave it, leave it, leave it
It's nothing to you
And if you hate me, hate me, hate me
Then hate me so good that you can let me out
Let me out of this hell when you're around
Let me out, let me out,
Let me out of this hell when you're around
Let me out, let me out

Хората наистина толкова много забравят. Понякога се изумявам, наистина. Хипотетична, а може би и не чак толкова хипотетична ситуация: момиче, което ти се е водело за супер добра приятелка умира. В интернет пространството си качил/а много снимки на вас двете/двамата, още докато тя е била жива, но няколко месеца след смъртта й ги триеш. Какво, какво, какво означава това?! Какво казваш с това? "Ти си мъртва, вече не ми трябваш. "
Как ти дава сърце да го направиш? "Ти си мъртва, съответно вече не си ми приятелка, само ми пълниш мястото в албума. "
Ужасно е. Отвратително е. Не би ми дало сърце да го направя. Явно истинско приятелство наистина няма.

Замислих се и аз за себе си. Ясно е, че приятели нямам, те всичките, които уж бяха, се постараха да ми го покажат, но всъщност вече не ми пука особено, може би така е по-добре за мен. Защо да си губя времето със същества, които биха ме преживяли две минути след смъртта ми?
Thanks, but no thanks.
Много ме болеше, но сега разбирам, че е по-добре да прекараш лятото си вкъщи, самичък, отколкото да ходиш насам-натам с неискрени хора. Real friends, or no friends. Също и perfect boyfriend, or no boyfriend.
Повече никога няма да се залъгвам с половинчати неща.
O todo, o nada, както казва моят любим Дон Жуан. Вече наистина се чувствам пълноценна, благодаря. Пък и не мисля, че лятото ми е лошо, вече не мисля така. Имам си испанските филми и музиката. Хубаво прекарано лято не означава, непременно да отидеш на море или да купонясваш през вечер. Така.

treasure from the 20s - 30s

2010-08-24T18:12:00.002+03:00

02:10

2010-08-22T02:09:00.006+03:00

Есен.
Идва. Изкуство. Есенен салон на изкуствата. Есенни изложби. Нощ на музеите и галериите първа част. Нощ на музеите и галериите втора част. Пловдив сити. Старият град. Калдаръми. Музика. Картини. Усмивки. Разбира се, дъжд. Разбира се. Смях. Любов.
И изкуство.
Есен.
Идва.

beauty school

2010-08-17T23:17:00.005+03:00

I like you when,
When you take off your face
Put away all your teeth
And take this weight underneath
Cause you could die if you take it alone
I watch you taste it
I see your face
And I know I’m alive
Your shooting stars
From the barrel of your eyes
It drive me crazy
Just drives me wild
I kinda of like you when
When you make up the rules
Take the phone in your room
Stop the tape always soon
You could die if you take it alone
I watch you taste it
I see your face
And I know I’m alive
Your shooting stars
From the barrel of your eyes
It drive me crazy
It drives me wild
Everytime
Everytime you try
Ride
It’s a beautiful ride
Why
Its a beautiful ride

Chino Moreno

16:43

2010-08-12T16:37:00.003+03:00

Може да пропуснах метеоритния дъжд снощи, но пък го сънувах.
Беше красиво. Толкова, толкова красиво и сияйно, че чак ме заболя насън.

lamb - gorecki .

A7X

2010-08-05T01:29:00.007+03:00

Обичам ги, обожавам ги, умирам за тях, велики са, невероятни са, искам да ги видя на живо, всичките са толкова сексапилни и прекрасни!
Обичам ги.
Гласът на Matt е невероятен, китарата на Synyster Gates е толкова гробовна и божествена, барабаните на The Rev, горкият The Rev, дано почива в мир..
Толкова са надъхващи и просто.. не знам! Любов е! Любов! И изкуство!
А видеото на Nightmare е толкова гениално, че чак ме боли. А пък Matt, с тези сенки под очите е просто.. о, боже, are you real <3

brainstorming

2010-07-29T01:00:00.005+03:00

За живота...
За музиката...
За изкуството...
Просто... random.
Толкова много неща се случват, толкова много разочарования, толкова много красиви неща, толкова изненади.
На тази светлина вените на ръцете ми изглеждат забележително странно.
Обожавам звука на клавиатурата. Но сега трябва да пиша внимателно, за да не събудя мама, която спи на леглото тук..
Много, много, много познати и нула приятели. И новият албум на Deftones, който ми пълни душата с блаженство. Имам и белия картон, и моливите. И боите. И статива. И ги обичам, защото са част от мен.. как ли щях да се чувствам, ако не можех да рисувам?! Колкото и да съм мрачна, колкото и да съм тъжна, заиграе ли моливът по листа, всичко се изпарява изпод неговия благ звук...
А пък, когато слушам Gravity Co. , сякаш всичко е само за мен. Гласът на Явор се лее само в моите уши, никой друг не го е слушал, никой не знае, всичко е само за мен, само мое...
И отново се чувствам неориентирана. Но имам една година да се ориентирам напълно, предполагам..
Хм.. интересно ми е, колко ли точки съм написала досега, в този пост..
Още се изнервям на онова момиче, което ме копира толкова нагло. Как не й омръзна?! Знам, че не трябва да се дразня, but I can't help it, goddamn it!
Понякога ми се иска всичко да е толкова елементарно... и да си управлявам живота, както е в Sims.. изведнъж да се видя вътре в монитора и да си пооправя всичко, да сложа всичко на мястото му и после да се върна в реалния живот.
Искам да пътувам.
Искам да си намеря работа. Много! Не е честно. Имах работа... и беше прекрасна! Но, живеем в България, какво да се прави. Nothing good lasts.
Искам да пътувам пък!
Миналото лято посетих Италия, а пък тази година и на море няма да отида.
Мрън.

13:21

2010-07-28T13:18:00.003+03:00

Аз, която съм най-позитивният човек на света.
Аз, която до последно вярвам, че хората са добри.
Аз, която обичам всички.

Е, рано или късно някой те убеждава в противното. Няма да спра да бъда позитивна, но отношението ми и доверието ми към хората сериозно много ще се промени. Колко много ми се случи в тази насока и то само за една година!
Повече няма да си позволя разочарования.
Винаги ще очаквам всичко. Вече разбрах... вече знам. Надявам се..

diamonds reign across the sky

2010-07-26T00:51:00.001+03:00

worth keeping

2010-07-23T16:28:00.006+03:00

Слушам Gravity Co. от 4 години. Помня, когато се разделиха с Явор, бях толкова разочарована... Помня, когато дойде Ники, бях още по-разочарована... Помня, когато Ники ги напусна и колко много се радвах... и също така помня, когато ми звъннаха по телефона, за да ми кажат, че новият вокалист, всъщност е Явор. Не се бях радвала така от изключително много време.
Има някаква необяснима магия в неговия глас.
А музиката им ме кара да се нося, сякаш съм в кибер пространството, забравям за всичкo, забравям за всички... просто политам. Честно казано, не се сещам за друга група, която да ме кара да се чувствам така.
Снощи беше една от най-невероятните вечери в живота ми досега, именно благодарение на тях. Конюшните на царя. Трябваше да започнат в 21:00, започнаха към 21:40 с crystalline и свършиха към... 23:00. С Е-О. Беше толкова кратко, тъкмо, когато беше най-хубаво, те ни пожелаха приятна вечер. Защото наоколо има къщи и глупавите хора се оплакват. Сякаш се случва всяка вечер. Нима не разбират колко щастлива бях?!
Но иначе... бяха неотразими, изпълниха песен от новия албум, казваше се Light и беше прекрасна...
След концерта направих едно бързо интервю на Явор, обясних колко много ги обичам и си заминах. Тръгнахме с братовчедка ми през Градската, получихме разни оферти за бири, но вече нямахме пари, за жалост. Но пък I was walking on sunshine през цялото време. Толкова бях щастлива и така продължавах да се нося, че изгубих кутията с няколко цигари и най-спокойно заявих "Споко, Ади, имам още 2 скътани тука в чантата. " . Извадих ги и ги запалих... през филтъра. Съсипах последнит ни цигари, но пак не ми пукаше, хаха. Наистина, не се бях чувствала толкова прекрасно. Музиката прави чудеса...
Ениуей, след това отидохме до тоалетна в "Симфония" , където ни заключиха и можехме да осъмнем там, добре че сервитьорката не си беше тръгнала, та ни отключиха. Но нищо де, дори да бяхме останали, там диванчетата са мекички...
Прибрахме се ядохме, заспахме, събудихме се, говорихме си до сутринта и после пак заспахме.На сутринта не можех да осъзная какво ми се е случило още. Много, много сънена си помислих "не, не още не ти е време да го осъзнаваш, по-късно" . По-късното дойде и си помислих същото. Когато се разсъних за трети път си направих една бърза ретроспекция на миналата вечер и просто литнах.А пък сега някакси го чувствам все едно че не ми се е случвало никога, все едно съм го сънувала.Мисля че ще го осъзная по-хубаво на следващия им концерт. :)
Viva la música!

are people people?

2010-07-21T20:20:00.006+03:00

Хм.. хората много често забравят. Забравят какво е било, не оценят.. просто прелистих доста образи в главата си, които съм имала за близки, а вече дори не се сещат за мен. Странно е. Всичко се променя. Всички се променят.
Може би някой, в тази секунда си мисли и същото за мен? Кой знае...
Но пък.. не ми пука особено.
Но има и хора, които не познавам, но много бих искала да познавам. Хора, които засичам из интернет пространството или засичам често на улицата. Хора, които, може би си мислят същото за мен.
И хора, които виждаш за една секунда, защото на следващата сте се разминали. Ами, какво ли ще стане, ако се запознаеш с този човек, ако станете приятели, близки, ако се влюбите, или ако се намразите, или ако се заговорите някой път случайно... всичко това ми минава през главата за тази единствена секунда, в която погледа на някой срещу мен се среща с моя. И после отминаваме. И след 10 минути съм забравила за този човек.
Няма значение...
Обичам живота. Мисля че и той ме обича.

the wild trapeze

2010-07-11T00:42:00.003+03:00

Защото е артистичен, защото е прекрасен, заради гласът му, заради обаянието му, заради incubus, заради величието на албума, заради изкуството! Да живее! Всичко е изкуство! The Wild Trapeze е изкуство! Viva la música!
Прекрасен албум, очарователен, красив, толкова... толкова... ме оставя без думи! Като няма нищо ново от incubus, Брандън поне не си губи времето!

i couldn't awake from the nightmare that sucked me in and pulled me under

2010-07-04T18:54:00.006+03:00

Той е... той е... he's a tear that hangs inside my soul forever...
Той е любов, той е сродна душа, той е страдание, река, смърт, глас, музика, свят...

кап. кап-кап. кап.

2010-07-01T22:35:00.004+03:00

За втори път тази година дъжда ме наваля до кости. Буквално.

Image by bramLeech

Ама колко забавно бешеее! Досега не бях оставала сама в градската градина! ;D
Все си мислех, че дърветата ще ни пазят, но както спокойно си пушехме цигарки и наблюдавахме красотата на Пеещите фонтани, изведнъж толкова брутално Запраска, че направо ни уби. Преди това гърмеше ужасно красиво и в червеникаво. И както ставаше все по-тъмно, и все по-тъмно, докато се усетим бяхме сами, наблюдаващи светлините на фонтаните, скрити под някакъв малък чадър. За пръв път пътя оттам до спирката на Тримонциум ми се видя толкова дълъг. Но си умрях от смях. Особено докато вървяхме и Пламена пееше с все глас XDDD . Горките ми кецове, това им беше първото плуване. Дано да издържат още 2-3. Много забавно джвакахме, а в автобуса направихме доволна локва, докато кондукторът ни се подиграваше.
Докато вървях към нас се чувствах супер скована, защото от водата дънките ми се бяха свили и бяха натежали. А като се прибрах установих, че наистина нямаше нищо по мен, което да е сухо, дори бельото ми беше мокро!
Long live rainy evenings!
Обожавам дъжда, беше толкова красиво и забавно и джвакащо!
Преди малко си взех горещ душ, а сега си умирам на A7X! ♥

slumdog.

2010-06-30T23:18:00.004+03:00

Очарователен. Изненадващ. Изумена съм! Не го гледах толкова време, защото малко го ненавиждах, че е грабнал Оскара под носа на Бенджамин Бътън. Но! Сега виждам, че напълно, напълно си го заслужава! Поклони към Дани Бойл, към играта на Дев Пател и всички талантливи хлапета, въобще адмирации за цялата идея на филма! Каквато съм ревла, просълзих се десетки пъти.
Имаше много красиви моменти. Но повечето бяха покъртващи... имаше и гнусни такива и разтърсващи. Ужасна реалност!
Но... просто го гледайте!
9.5/10

18 random

2010-06-27T15:10:00.004+03:00

Уах, нещо не се сещам за песен, която да отговаря на тазгодишния ми рожден (освен 18 'till I die XD ). Миналата година беше 17 na Kings of Leon. По-миналата - Sweet Sixteen на Billy Idol. И т.н.
Прекарах толкова яко... и още по-якото е, че беше нестандартно. Не се напих като прасе, за да докажа, че вече мога, ами просто беше забавно, точно с хората, с които исках...
Доволна съм.
Вече свършвам даскало... идва страшната част, наречена балове, рокли, глупости, подготовка за матури, матури, подготовка за изпити, кандидат-студентски кампании, аааа! 12ти клас! Звучи като някакво огромно препятствие или приключение, не знам. XD
След като вече си имам нов телефон, имам нова цел в живота, наречена к и т а р а . Много ми липсва и толкова много ми се свири, че като си имам, направо ще я задуша... < 3
Освен това се влюбих в stone sour и второто нещо, което ще изсвиря на новата китара ще бъде това:

Само три акорда е, супер ийзи! hooray! А за протокола, първото ще е heart skipped a beat! ^^
Ох, всичко е толкова хубаво. А вече и съм на 18. Големичко звучи, нищо че се чувствам на 13. Нях. Радвам се, че толкова хора се сетиха за мен вчера. Беше ужасно мило.
I'm looking at you through the glass
Don't know how much time has passed
All I know is that it feels like forever
But no one ever tells you that forever feels like home
Sitting all alone inside your head...
Хубаво е да си позитивен. Така животът ти се подрежда прекрасно. Толкова прекрасно, че чак се чудиш... редно ли е?
Но разбира се, че е. Ти го заслужаваш.

18:58

2010-06-21T18:57:00.002+03:00

Живот !
*разтваря ръчички за прегръда*

dance

2010-06-15T13:51:00.003+03:00

8:20

2010-06-10T08:12:00.004+03:00

Good morn.
Топличко и хубаво. Само че трябваше да си изпия кафето много бързо сутринта.
Oil and water в ушите ми.
Обзема ме някакъв необясним и същевременно напълно обясним ентусиазъм. Колко е хубаво да си жив!
Не мога да спра да се радвам на този така простичък факт.

20:25

2010-06-07T20:11:00.008+03:00

Днес едно птиче ми се изцвъкна на рамото.
Като по филмите!
Мислех да пусна тото, но пустото, в понеделник е затворено...

---

освен това...

Cause if it's coming for you
Then it's coming for me
Cause I will be there
Cause we need each other in the dark
And if it terrifies you
Then it terrifies me
Cause I will be there
So we've got each other in the dark

23:34

2010-06-03T23:24:00.005+03:00

look. we are one.

2010-06-02T18:19:00.002+03:00

13:40

2010-05-29T13:39:00.005+03:00

ех, че съм хепи.

20:01

2009-12-30T20:00:00.004+02:00

уфф.
края на годината.
време е за равносметка.
и за новогодишни обещания.
uhh, it's tough.
но май сега не му е момента да ги пиша. или пък е..
всъщност.. не ми се иска 2009 да свършва. това беше една от най-прекрасните години в живота ми. а есента беше най-невероятната. евър. зимата също, но тя пък още не е свършила.
но какво още се случи.. през 2009 видях Италия (или поне малка част от нея) . прекарах известно време в Румъния.
разбира се, не се мина и без разочарование номер едно, то просто взима оскар за бест пърформънс. но ениуей.
през 2009 бях много обичана. надявам се това да продължи и през 2010.
това ще бъде първото ми цяло десетилетие! sweet.
та така..
през 2009 за пръв път посетих Нощта на музеите и галериите, което беше a night to remember.
но май не са се случили кой знае колко неща, а? лятото ми беше хубаво, де..
бях свидетелка на какви ли не човешки отношения, цопнах в Средиземно море, ядох най-прекрасния сладолед на света, напуших се брутално и отказах тревата форевър, получих много усмивки, раздадох много усмивки, открих най-великата група на света [или по-скоро бях зарибена по нея (това трябваше да е сред първите точки, между другото) ] , завърших 10ти клас, изгледах много филми, прочетох известна доза книги, посетих хубави места, сдобих се с прекрасни неща, създадох, съсипах, танцувах, пях, обичах... и ще продължавам...

скорпионите танцуват сами

2009-11-22T21:53:00.003+02:00

Обичам само теб,
твоите дълги игли.
Пронизващи само мен,
скорпион с лилави черти.
Ти мислиш за отровата в мен.
Някой ти е казал, нали?
Ако искаш да вярваш на тях,
махни се от пътя ми!
Танцуват скорпионите
своите мрачни игри.
Отрова нямат те,
ела и не се плаши.
На брега на морето са
кристалните светове.
Един бог със сребърни пръчици
спокойно сам яде.
Обичам само теб
твоите студени очи.
Пронизващи само мен
човекът със лилави черти.
Някъде в мен останаха
мяукащи котки - лъжи.
Но античния вятър студен
ми каза, че това си ти.
Скорпионите танцуват сами.

- Димитър Воев

sometimes i wish

2009-10-22T07:55:00.005+03:00

07:55 сутринта.
час по информационни технологии.
след като се скараш с някой човек, толкова болезнено важен за теб, имаш чувството, че света почти е рухнал. особено ако вината е абсолютно твоя. и всичко ти се вижда черно, всичко ти се вижда мрачно, тъжно и гадно, съмняваш се във всичко и си мислиш, че нито един човек на тази пуста земя не те обича.
но не е така, нали? .. нали?
снощи стигнах до заключението, че, когато плачеш, цялата ти жизнена енергия се концентрира в сълзите и изтича, заедно с тях. затова след като спреш да ревеш се чувстваш по-скапан и уморен от когато и да било. а на сутринта ти се спи много повече от по принцип.
спи ми се ужасно.
не знам дали бих могла да се чувствам по-смазана.
и разбира се, за да ми стане още 'по-добре' днес в училище ме очаква поредното пилене на нерви и съсипване на, вече лабилната ми нервна система.
нищо чудно един ден просто да crack-на, хаха. ениуей.

иска ми се да мога да разбера, макар че аз всъщност разбирам, но не искам да го правя. не може ли нещата да са си простички? 2+2?
не знам вече.
чудя се, възможно ли е да се чувстваш толкова щастлив, по-щастлив от когато и да било през целия си живот, а след 5
да се чувстваш толкова отчаян, че да няма какво да направиш..
както и да е.

If I was a simple man,
Would we still walk hand in hand?
And if I suddenly went blind,
Would you still look in my eyes?
What happens when I grow old?
And all my stories have been told?
Will your heart still race for me?
Or will it march to a new beat?
If I was a simple man...

09:07

2009-10-20T09:07:00.001+03:00

I'm nobody! Who are you?
Are you nobody, too?
Then there's a pair of us -don't tell!
They'd banish us, you know.

How dreary to be somebody!
How public, like a frog
To tell your name the livelong day
To an admiring bog!

- Emily Dickinson

autumn/winter calm swings

2009-10-18T16:26:00.005+03:00

есен ли е, зима ли е.. не мога да разбера.
знам само, че никога не съм се чувствала по-добре. такова спокойствие е разлято по цялото ми тяло, невероятно е.. сякаш всичко е толкова.. чисто.. красиво.. нежно.. тихо..
а всъщност.. то май си е именно такова!
някакво вяло вдъхновение за писане тук ме навести преди около час.
днес нещата са сиви, но в другия смисъл. не в монотонно сивия, а в онзи неописуемо прекрасен смисъл. май всичко е заради времето. затова октомври е любимият ми месец..
happy and content.
в стаята е топличко, навън е смразяващо студено, аз съм самичка тук, но пък знам, че дори да не е при мен, е някъде другаде и ме обича.
разбира се, че не е само заради времето. всичко е свързано, всичко е комплексно.
октомври, топлота, обичам.. и звучи alle meine kinder.
не знам, не знам.
.
.
.
мисля да оставя спокойствието още повече да се разлее в мен.. с някой филм, или пък ще поспя.. или ще рисувам, или ще чета.. толкова много неща има, ха..

did i fall or was i pushed?

2009-09-29T21:45:00.002+03:00

..

2009-09-16T23:41:00.002+03:00

контрастно.
но съм щастлива.
щастлива съм.
какво повече мога да кажа?

thou talk'st of nothing..

2009-09-09T14:44:00.004+03:00

празно, празно, празно.
от доста време не се бях чувствала така.
странно е, колкото и да се заблуждавам, че не ми пука, че съм надживяла това.. минава време и онова кухото започва отново да пулсира.
ужасно е.
ужасна съм.
искам да осъзная толкова много неща.
толкова много неща искам да разбера.
искам да съм друга. искам да съм себе си.
странно е, как толкова дълго време се отъждествявам с Жулиета.. а онзи ден, докато за пореден път си препрочитах.. осъзнах, че аз.. аз съм като Меркуцио. аз.. съм празна. говоря безсмислици. и почти никой не се нуждае от присъствието ми. боже.. нима съм второстепенна героиня в собствения си живот?

True, I talk of dreams,
Which are the children of an idle brain,
Begot of nothing but vain fantasy,
Which is as thin of substance as the air
And more inconstant than the wind, who wooes
Even now the frozen bosom of the north,
And, being anger'd, puffs away from thence,
Turning his face to the dew-dropping south.

lala

2009-03-17T18:35:00.004+02:00

ама наистина, колко е хубаво да си щастлив.
колко е прекрасно да се събудиш в 6:40, да станеш с усмивка на лице, да изгълташ една купичка корнфлейкс и да пиеш кафе. да тръгнеш към училище, в ушите ти да звучи glory box и локвите да шляпат под ботушите ти (макар че не съм им фенка (на локвите, де)) .
после, независимо от скуката, да си правиш училището забавно (и да си рисуваш човечета с лъжици и банани и.. и.. да. ) .
не помня да съм се чувствала по-добре. някога. когато и да било. всичко е толкова обикновено, простичко, такова каквото винаги си е било, но пък някакси по-светло и по-шарено и по-усмихнато.. и лилаво. и пеещо такова..
и колко са велики и божествени kings of leon *сърчица* .
и си се радвам на новия банер и реших да чествам появата му с три доволни реда.
мда.

коледно

2008-12-25T16:51:00.004+02:00

честита Коледа на всички душици тук..
пожелавам ви цялото щастие, което можете да съберете в себе си.
пожелавам ви само коледни чудеса и сбъднати желания.
пожелавам ви безброй усмивки и безброй божествени моменти..
честита Коледа пак..

меци. :)

by ivye

16:43

2008-12-21T16:43:00.003+02:00

колко е хубаво да..

- се мотаеш цял ден по розова пижама
- си купиш шапка
- се чувстваш перфектно в собствената си кожа
- и съответно живот
- зарадваш някого
- не се оплакваш
- пазаруваш от любимия си магазин
- ядеш под гигантската, светеща коледна елха
- си доволен от себе си
- искаш да имаш всички книги на Шекспир и Джейн Остин
- и бавно, но славно да постигаш тази си цел
- не искаш нещо повече от това, което имаш в момента
- обичаш
- се мотаеш в студа
- гледаш филми цяла нощ
- и да се събудиш в 14:00 часа
- си ентусиазиран за неща, които не са ти правели впечатление преди
- спре да ти пука за това, което е било най-голямото ти.. терзание - ?
- слушаш James Morrison
- ти се падне пират от kinder surprise ;D
- си пееш

дам.. (sun)

15:03

2008-11-23T15:03:00.003+02:00

If you're a bird.. I'm a bird.

volcano

2008-11-20T19:01:00.004+02:00

не че имам нещо специално да казвам..
просто хората ме карат да се чувствам зле. направо ме карат да се чувствам ужасно. с постъпките си, с думите си, с ужасните си характери и отблъскващо самочувствие. с кривите си вътрешни призми и с погледи, обърнати само към тях самите. неосъзнати, необмислени, незаинтересовани..
вярно е, че човек, който истински да те разбира се среща веднъж на много, много време.. може би само веднъж, може би никога. кой знае?
не искам да бъда нито хейтър, нито песимист, нито тъжна.. омръзна ми да съм такава. но понякога се отчайвам от всичко това. всичката тази кал, прах и мръсотия..
а същевременно светът е толкова красив и се радвам на всяко едно утро и на всеки един слънчев лъч, заслепил очите ми. радвам се на всяка една усмивка, отправена към мен, или пък не, искрена, или не. старая се да не забелязвам гадните неща, старая се да минават покрай мен, сякаш съм имунизирана или невидима и те просто ме подминават или се блъскат в мен, изчезвайки настрани, а аз дори не ги усещам.
гледах прекрасно великият филм днес.. от години се каня да го гледам.. !
damien rice е божествен.
май всеки път разни музики ме вдъхновяват да пиша, иначе просто емоциите ми, колкото и силни да са, се изпаряват, без да ги "отпечатам" тук..
липсват ми разни неща.. липсват ми разни хора..
искам прекалено много, бързам прекалено много. а може би трябва?

рай

2008-11-14T14:21:00.001+02:00

Страст, власт, чар, сласт, дъх, дух, стръв, кръв, грях смях, плач, страх, брак, мрак, пух и прах, днес - плът, утре - път, ярост и безумие, преди, след и сега,
любовта ... похотта...
дива, дива, дива, дива, груба, сляпа, дива
буйства в нас ... страст, власт, път, плът, стръв,
да, това е рай и то какъв
рай, рай, рай, рай ...

- Стефан Вълдобрев

01:46

2008-11-08T01:41:00.001+02:00

Сега пък..

сега пък съм щастлива!

Щастлива съм, защото точно в този момент съм в пълна идилия със себе си.
Щастлива съм, защото точно в този момент нямам никакви проблеми, болки и прочие идиотщини.
Щастлива съм, защото днес заваля.
Навън е мокро, спря преди може би час. Подухва само някакъв лек вятър, сама съм и всичко е някак ненормално спокойно и красиво, а чаршафите ми са черно-бели, студени и ме очакват. Звучи Norah Jones.
Щастлива съм, също, защото я открих.
Щастлива съм, защото има за кой да мисля и да се усмихвам.
Щастлива съм, защото всичко все още е чисто.. а име време да се съсипе.. има. Но не сега. Не днес. Не и утре.
Щастлива съм, а всичко е пусто, всичко (или почти всичко) спи, само аз съм ококорила очички и нямам никакво намерение да заспивам..
Щастлива съм, защото най-накрая се реших да гледам My Blueberry Nights и нямам търпение да се свали! Имам някакво странно усещане, че ще се влюбя в този филм.. дано не ме разочарова.
Сега съм щастлива. А какво ще стане утре? Не искам да мисля сега. Нека не си развалям щастието.

title here

2008-11-06T23:06:00.002+02:00

понякога ми омръзва от този свят, изпълнен с прекалено много неща, които не искаме.
те май са повече от нещата, които искаме.

главоболия..

..

2008-11-05T21:56:00.001+02:00

Казват, че ако посадиш дърво..

2008-10-29T20:23:00.001+02:00

.. тогава наистина си живял.

Тогава.. какво става с тези, които ги секат?!

Пред входа на мръсният ми жилищен блок има няколко тополи. Огромни. Божествени. Невинни. Преди известно време, може би.. хмм, няма и година, се нанесоха някакви селтаци, които гледаха дърветата със злоба.. явно сянката им пречеше на градинката, която копаеха (но тъй или иначе нищо не се получи, разбира се, с техните стереотипни грозни лехи) . Преди седмица мина екс-домоуправителят, събирайки подписи за отсичане на тополите, които уж били изгнили и щели да разбият прозорците, ако клоните се счупели (?!) .

Тези дървета ми бяха приятели.

Десетки вечери съм си лягала на отворен прозорец/вдигнати щори, само за да гледам и да слушам шумолящите им божествени листа.. какво ли не виждах в отраженията на клоните им! Веднъж видях Jeff Buckley, чието лице беше образувано на мрежата на прозореца ми..

Колко пъти съм намирала утеха у тях. Колко пъти са скривали неща, които не бих искала да видя.. колко пъти са ми говорили.. колко пъти..

Те не правеха нищо никому. Те просто съществуваха. Те просто пазеха сянка.. те бяха толкова.. стари.

Днес, прибирайки се у дома, бях посрещната от хаос пред входа. Вече мъртви клони бяха покрили земята. Листа летяха, откъснати завинаги..

В момента моите дървета са осквернени.. в момента те нямат нито един клон, нито едно листо.. да, поне не са отсечени напълно.. но са само едно голо, самотно и жалко.. стъбло.

Дано всички да живеят във вечна агония.. всички, които подкрепиха това. Любопитно ми е какво ще правят тези, същите, които се подписаха, тези същите, които със злоба гледаха тополите.. тези същите, които така обичат да седят по цял ден на пейките отпред лятото.. и когато лъсне слънцето и няма да има какво да ги предпази тогава.. да видят... да се мъчат.

А аз няма какво да гледам през прозореца вече..

Няма кой да ми шепти през нощта..

Няма кой да рисува това, което е в главата ми..

Няма..

random thoughts/trying to empty my head/dig

2008-10-27T20:43:00.001+02:00

Искаше ми се да посетя концерта на Diary of Dreams миналата вечер.

Не съжалявам, че ще пропусна концерта на Tarja, след като видях смотаният сетлист.

Не ми се ходи на училище, не искам да ме изпитват на 300 и 50м. , не искам да правя контролно по история.

Липсва ми фотографията. Колко е лошо да нямаш фотоапарат, щом е заемал такава важна част от живота ти.. ! Сякаш липсва парченце от теб.

Колко е странна цялата тази работа с преместването на времето с един час напред/назад/наляво/надясно. Объркващо е! Спи ми се!

И колко наистина чудно ми е защо чак сега, по дяволите така зациклих и съм тъй обсебена от Incubus, след като ги знам и ги слушам, но не чак толкова, от повече от 2 години! Явно не съм осъзнавала колко болезнено велики са.

А колко е прекрасно да се видиш с някой, с който не си се виждал от месеци и да се лигавите безбожно.. незаменимо! Хубав ден беше днес, определено..

Болят ме очите..

И разбрахте ли, че BellZ е жена?! О, боже.. това беше най-щокиращото нещо на планетата.. !

Хелоуийн идва.. а още не сме измислили какво ще правим.. а трябваше да има купон.. пфу. Най-много да обикаляме града, облечени като идиоти.. и все пак ми се искаше да има купон..

Нямам търпение да иде май месец, цялото това време да мине безпрепятствено и неусетно, живот и здраве.. само.. да.. идва! Tour of the universe! Hip hip hooray!

Трябва да прегледам програмата за театъра.. не съм била от векове и усещам, че започва да боли тази липса.. искам да гледам Мариус!

Какво още..

А, да..

Много циклих на Dig на Incubus тези дни.. не мога да си позволя да гледам клипа за трети път обаче, защото може би вече наистина ще ревна.. и вече ме е страх дори да си я пускам.. по дяволите и текста, по дяволите и гласа на Брандън Бойд..

Намерете си някой, който да Ви изкопае изпод калта..

Намразих думата eachother.. звучи толкова красива..

If i turn into another.. dig me up from under what is covering.. the better part of me.. sing this song.. remind me that we'll always have.. eachother.. when everything else is gone.. oh, eachother..

not just a phase.

2008-10-19T22:13:00.001+03:00

Кой каза, че хората не се променят?!

Вече не съм сива.
Вече не съм облечена в черно.
Вече не съм затворена.
Вече не съм ограничена.

Преродена съм.. !

Случвало ли ви се е да се събудите.. коренно, коренно различен, друг и красиво непознат човек? Сякаш.. нищо от дните до вчера вече не съществува и осъзнаваш колко си променен и колко по-прекрасно е това..
Няма повече да бъда сива. Цветна съм. Мога да бъда цветна.. не знаете какво е да отворите гардероба си с желанието да облечете нещо шарено, а пред очите ви да "цъфнат" единствено и само черни и сиви краски. А пък колко ужасно е изкривяването, да влезеш в магазина и по навик да се хвърляш на мрачните, отново черни гробовни неща..
Писна ми!
4 години продължава това вече.. 4 години не обличам различен цвят, 4 години слушам едно и също и си внушавам, че то не е.. че си има подстилове, че те са различни, че.. не знам си какво. Стига толкова. Не ми се слуша повече. Не искам, просто не искам. Не искам тежък грим, не искам каишки с шипове и средновековни черни дантели и корсети, дълги черни поли и коса до кръста.. нищо от това не искам вече.
Не искам да минавам по улицата и необразованите да ме мислят за метълка, що-годе образованите да казват, че съм готичка (каквато си бях) и да ме поставят в тъпите им социални групи.
Д о с т а т ъ ч н о .
Аз съм си аз, не съм нищо, на което бихте могли да поставите етикет. Вече. А преди разправях, че ги мразех тези неща, а сама се ръгах под гнусните лейбъли.. толкова е.. смешно и детинско. Мислех си, че е оригинално, че така съм различна.. а когато застана до още няколко "готика" сме като под индиго. Какво като дрехите са красиви, дреме ми.. имам нужда от цвят.
Имам чувството, че съм се родила вчера, наистина. Сега осъзнавам колко натоварващи са били онези тонове метъл и тежък рок, ебм и пр. и пр. Не съм се чувствала толкова щастлива от.. години! Имам чувството, че всичко започна да ми върви от този момент. Някой Отгоре ми прати факс (или бухалка в главата) , за да се осъзная!
Така че, бъдещият ми съпруг Брандън Бойд не е прав.. it's not just a phase, it won't be over soon.. пък!

[озвучено с incubus]

Обичам всички!

Monday. Dancer in the Dark.

2008-08-26T20:47:00.001+03:00

By For My Pain...

[Music by Jarmo Kylmänen, lyrics by Juha Kylmänen]

The only hope in this endless night

Is to follow you through the shadows of the deepest blue, away from the light

I hear your voice is calling me: "Don't be afraid"
But there's something deep inside of me
Forcing me to turn away
Take my hand, don't turn away, I need you to stay
I know a place where the light and the dark can become as one
This loneliness is killing me
Is there a place we both can live?
You're the dancer in the dark
You're the child of the light
You're the sinner of all time
You're the saint with wings so white
You're the distant shape in the night
You're all the innocence left alive
You're like tainted sun
You're the star shining bright

Простете за безидейността на този пост, но тази песен неочаквано ме обсеби, независимо, че я чух за пръв път преди толкова много време..
Описва.
Настроението.
Empty.

far away from community..

2008-08-21T19:45:00.001+03:00

... на 24км. от Букурещ.
Ликувай, народе, изпълнявам си обещанието да разкажа за тази прословута Румъния, от която не видях почти нищо. Не че ми трябваше. :)
Е...
Преди не знам си колко време, 2-3 седмици ли, не помня с нашите се мобилизирахме (най-накрая) и потеглихме към Румънско. Там живее сестра ми, която, за тези, които не знаят роди (най-великото, невероятно, прекрасно) момиченце, преди 3 месеца.
Пътят дотам е ужасен. Като изключим прекосяването на Стара Планина. След това, та чак до Букурещ са едни противни полета, гадни и ужасни, мръсни пътища. Хубави бяха пътищата де, не си изтърсихме бъбреците с майка ми. Мъничко след Ловеч обаче, ей така на средата на пътя, на няколко метра от нас изскочиха няколко крави (!) и двама старци, които се нижеха като народна песен и махаха с ръчички баща ми да изчака. Разбира се той трябваше да набие адската спирачка, иначе щяхме да станем на мармалад, благодарение на добичетата. Изчакахме ги, тръгнахме, но нещо започна да пуши, да смърди на изгоряла гума и пр. и пр. Докато намерим автосервиз, минахме през няколко селца, които сякаш са излязли от книга на ужасите.. да, от книга на мистър Кинг. Нямаше жива душа, само тук-таме някоя крава или кола, която разбира се седи паркирана от може би милион години. Странно и психиращо беше. Стигнахме до уж, автосервиза в село/град Левски, хич не го знам какво е, където уж автомонтьора връчи на баща ми нов ремък и го остави да се оправя сам и задуха нанякъде. Сервиз ми било. Спуках се да ги псувам.
Иии.. после безпрецедентно до Русе (Тони, Тони, как ме е яд, че нямах време.. {} ) , там ни чакаха сестра ми и приятелят й. През границата, където замалко да ни върнат, трябвало акт за раждане, за мен. Втф, копеле, нали имам лична карта?!
До Букурещ, близо 2 часа път. Полета, полета, ужас. Не ми хареса пътя, нищо интересно. След това самата столица, която беше от една страна доста странна. Една голяяяма, широка улица. Това е румънската столица. Супермалките тротоари, нямат център, нямат нищо. Само някакъв си Нулев километър, който бил уж център и оттам тръгвали всички километражи до другите градове. Объркана история. И не мога да разбера защо глупаците Мейдън, надути старци, просто скипнаха нашата страна и отидоха у Румънско. Смотано е, бе. Да, също така, там видях и две гейчета, които си цепеха през града гушнати. Повърнии.
За жалост почти нищо не е останало от старият вид на града, благодарение на "многоуважаемия" Чаушеско, унищожил почти всички стари сгради с идеята да направи столицата "модерна" . Според какъв критерий, идиоте? Нима след 20 години ще са същите стереотипите за модерен вид? Пфу.
Както и да е. С нищо не е по-добър Букурещ от наша София, а пък не може да скочи и на малкия пръст на Пловдив. ;р
24км, както споменах, до селцето където живее сестра ми. Ужасен път, е тогава вече си изтърсих бъбреците. ;Д
Странното нещо беше, че на път за селото за малко да блъснем някакви хлапета със скутери. Разбрах, че проклетите "играчки" са мода при децата, в частност 8-15 годишни. Може и повече. Просто е така, нямат и грам внимание, на пътя се завъртя едно кретенче, блъсна едно момиче (тя май беше добре след това) и се размина на косъм от колата. Човече, когато купуваш на детето си подобно нещо, купувай го в комплект с ковчег!
И всичко, ама всичко там е застроено. Вили, къщи, какво ли не. Строежи, строежи, строежи. И имат странно строителство, коренно различно от нашето. Ама нашето е по-хубаво.
Къщичката на сестра ми.. всъщност на родителите на приятеля й, няма да обяснявам. Прекрасно местенце, с градинка и хамак!
Всичките седем дни ги прекарах там и никак не исках да се махам. Идеята беше за 4 дни, но там са ебаси яките хора, сериозно. Не ни пуснаха да си идем толкова време. Не знам дали всички са такива, но от тези, с които се запознах съм просто очарована.
През престоя си там установих, че те също имат чалга, която е 5 пъти по-ужасна и долнопробна от нашата. Най-често дело на teh gypsy masses. Освен това, покъртващо. Гледах някакъв филм, където пуснаха реклами, продължаващи 25 минути. Да, точно толкова! И освен това не мога да им разбера езика, супер смотан е. И неадекватен. Опитах се да направя някаква съпоставка със субтитрите и английския, но.. йок! Ужас.
Какво още.. а, да. Опитах няколко т.нар. национални манджи, от които, честно казано ми идеше да повърна. :)
Техните "мичове" , адекватни на нашите кебапчета, само че адски гнусни, не с кайма а с някакво едро нарязано месо ииии.. отврат. Също.. "мамалига" , т.е. нещо като нашият качамак, но по-различно явно. Мразя качамак. Не намерих причина и мамалигата да ми хареса. ;р
Да, освен това доста думички запаметих на румънски. Бива си ме. ;Д
Също така и съм перфектната бавачка, йоо! Както съм известа вече.. дъ супер леля 8))
Нямам какво още да разказвам, мина времето и колкото и да ми беше криво, трябваше да тръгнем. Още едно прекрасно нещо по пътя, обаче. Мъж и жена, на може би 60-70, заедно на едно колело. Караха си срещу нас и струеше толкова щастие от тях... после ми кажете, че не съществува такова нещо като вечна любов. :)
И това беше. На границата отнесохме едно кошче за боклук. ;р
И ето ме вкъщи. Хепи.

.

2008-07-24T17:56:00.001+03:00

Може да съм позабравила, но не съм те изоставила напълно..

Разни картини, разни зими и разни есенни листа ми излизат в съзнанието тези дни.. не знам дали съм изгубила "способността си" , ако може тъй да се нарече, да пиша в блога, все съм свикнала да си рисувам и по тетрадки да пиша..

Някак странно ми е това положение на времето. Иска ми се да е есен.. хвърчащите червено-жълти цветове да сковават погледа и краката ти и.. и.. имам нужда от природа. Отчаяно се нуждая от кристалния звук на полюшващите се под ласките на вятъра клони..
Мразя го този град!
Не може ли да си живея в някоя горичка? Имам нужда да избягам от този непрестанно шумящ кошер на идиоти и имбецили и задръстените му мръсни улици..
Дори през нощта не мога да се насладя на пълната тишина, защото отвсякъде се чуват крясъци, нещастна музика и профучаващи коли.
Странно е, че същевременно имам нужда от хора, от контакти и от разнообразие.
Само нямам търпение да дойде есента!
И ми е чудно вече, нямам какво да пиша тук, толкова е.. не знам. Блокирала съм.

....

2008-03-08T00:24:00.003+02:00

how do YOU escape from reality?

2008-02-15T15:11:00.002+02:00

От сблъсъка с реалността косата ти окапва. Приплаква ти се, щом замениш розовите очила с обикновен поглед без стъкълца, които да го изменят и да го правят шарен като калейдоскоп. Аеродинамичните синьозеленикави форми се превръщат в сивите колони на главната улица, а онези малки кръгчета... оказва се, че това е ледения дъжд, който е способен да помрачи и най-искрената, оптимистична усмивка. Розовите очила с къдрави рамки... току що паднаха на земята. Ти ги изпусна. От шока, ръката ти се отвори без да иска и те цопнаха в калната локва вляво от крака ти. Докато се огледаш, докато забършеш очите си от дъжда, който ги замъгли... онова голямо чудовище, направено от метал и гума смаза твоето Бягство. Смаза очилата ти. Вече няма връщане назад, зацикляш в реалността и в еднообразното ежедневие. Не, дори не си го помисляй, няма никакъв начин да залепиш стъклата на бягството, те са хиляди, не можеш. Как ще избягаш? Какво ще правиш? Не си запознат с понятието Мечта или Прозорец, защото досега нямаше нужда от тях.
Какво е твоето бягство? Как успяваш? Откъде извират твоите крилати звезди и опашати... ябълки?
Който и да си, какъвто и да си, където и да си... не би могъл да съществуваш, ако нямаш начин, да се скриеш. Начин да полетиш за мъничко в облаците, когато някой непрекъснато ти крещи " слез на земята! " .

Ако моят прозорец го нямаше, вече щях да седя в някоя лудница и да гледам през друг... прозорец. С решетки пред мръсните, прашни стъкла.
Преди да си легна отварям щорите, за да мога да гледам светлините на калните улици, замъглени от клоните на прекрасните две дървета. Постепенно затварям очи, а щом го направя, тежката кърваво червена завеса с големи пискюли се спуска и аз съм там...
Ако през деня съм избягала от сивотата чрез Ана Каренина, която чета в момента, вечерта, иззад завесата се подава шарената Москва, а аз влизам в ролята на някой нов герой, променям събитията в произведението (с цялото ми уважение, господин Толстой) и... си почивам. След това заспивам и преплитам реалността с поредната цветна фантазия, в сънищата ми.
Дълбоко трогващият "Bridge to Terabithia" ме накара да драсна този пост, който май отново е лишен от какъвто и да било смисъл. Децата намериха начин да избягат, защо има хора, които са лишени от това умение? Сигурно им е много трудно...
What happens now?
Озвучено с Anathema и Porcupine Tree.
Много прогресив го карам тези дни...

f. o. a. d.

2008-01-30T19:45:00.001+02:00

Писна ми всяка сутрин да се събуждам от проклетата мелодия на тъпият ми телефон, която така силно мразя.
Писна ми в 20 часа да ме пращат до магазина, при положение, че и това искрено го мразя.
Писна ми в шибания ми вход да няма звънец и да трябва да блъскам по вратата, когато нямам ключ.
Писна ми да се мъча да святкам шибаната лампа, а на шибаният четвърти етаж все така да няма работеща крушка.
Писна ми от вратата на шибания асансьор, която се затваря толкова шибано трудно.
Писна ми от гадните ми съседи, които ме гледат умно и любопитно всеки път, когато ги подминавам, защото за 7 години не успяха да научат нещо злобно интересно (затова пък успяха да си измислят разни неща. (дори спрегнаха майка ми за любовница със съседа!! ))
Мразя ги!
Мразя проклетият гаден мръсен вход, проклетият гаден отвратителен блок, цялата гнусна Тракия и прочие.
Искам пак в къща, искам пак в тихия Стар град.
Мразя потресаващо, изумително съсипващо противният ми клас, пълен с мръсни противни чалгари, които нарочно увеличават мазните мелодийки на тъпанарските си телефони, защото знаят, че ненавиждам.
Не харесвам нито един човек от този клас. Н и т о е д и н .
Искам да избягам. Искам във Валинор.
Искам в Белерианд. Искам в Бретилския лес на Белерианд.
Всъщност бих се задоволила и с Графството.

(за момента музиката на великият Michael Jackson, любовта ми от детството, ми помага да преживея teh hating crisis)

hope leaves

2008-01-26T20:50:00.001+02:00

Седя си аз половин час пред бялото поле и се чудя какво да напиша.

Радвам си се на новия опетски банер и трябва да го удостоя с честта да драсна три реда. Най-много.
Ей тъй си мисля...
Омръзна ми от тези еднакви дни. Обичам сивото, но те прекаляват.
Всеки ден ставам в 6 и 30. Включвам кафемашината, мия си зъбите и пр. Правя си кафе, обличам се, гримирам се, макар че в последно време пропускам. Нахлузвам нацистките ботуши и тръгвам по същия маршрут, както вчера, както миналия ден, както миналата година. Стигам до училище, срещам същите неприятни хора с две - три малки изключения, казваме си едни и същи неща, смеем се на същото, на което се смяхме и вчера...
Цял живот ли ще е така?
Чудя се какво да променя. Коя частица от пъзела да поставя обратно. нарочно.
Защо така страхливо започвам живота си, мамка му. Много ме е страх. Защото той умее само да мачка хората и това му доставя адско удоволствие. Обожава да съсипва плановете ти, да разваля мечтите ти, а после докато си скубеш косите той се смее с глас.
Живота е един гаден циник.
Измисли хиляда и една причини да не отида да купя подарък на майка ми навреме и ето на. Вчера беше рожденният й ден, а аз не й купих нищо. Сега ще трябва да подарявам със закъснение. А как мразя!
Отивам да гледам I'm not there. С Хийт Леджър. Който вече не е сред нас. Ето, казах ли ви? Живота е мръсно копеле! Обичах Хийт Леджър.

Озвучено с брилянтните Opeth.

untitled III

2007-12-29T18:18:00.001+02:00

(...)
"Козет вдигна камъка. Под него лежеше бял плик.
Тя го вдигна и извади отвътре малка тетрадка с номерирани страници, на всяка от които имаше по няколко реда, изписани с доста красив и изискан почерк.

Една-едничка усмивка, зърната под бяла шапка с лилави панделки е достатъчна, за да отлети душата в бленуван чертог.

Дали Тя още идва в Люксембургската градина? - Не, господине. - В тази черква се моли, нали? - Вече не. - В същата къща ли живее? - Премести се. - Къде? - Не каза.
Колко тежко е да не знаеш къде е душата ти!

Ако на света нямаше ни един влюбен, слънцето би угаснало.

От кого ли бе изпратена тетрадката? Кой бе написал тия думи? Козет не се поколеба нито за миг. Можеше да бъде само един човек.
Той!
Прибра се у дома, затвори се в стаята си и многократно препрочете страниците, изпаднала в омая. Накрая ги нацелува и ги скъта до сърцето си.

(...)

Внезапно усети, че някой я гледа. Обърна се.
Беше той. За първи път чу гласа му, който едва се различаваше от шепота на листата:
- Простете ми, задето съм, тук. Сърцето ми щеше да се пръсне, не можех да живея повече така. Дойдох. Прочетохте ли онова, което ви оставих? Сещате ли се за мен? Не се бойте. Помните ли деня, когато ме погледнахте? Беше отдавна, в Люксембургската градина. Почти година оттогава. Тъй дълго не съм ви виждал! Простете, аз говоря, ли говоря - сам не зная какво казвам! Сърдите ли ми се?
- О, майчице! - промълви Козет и се отпусна примряла.
Той я хвана и я взе в обятията си, без напълно да съзнава какво прави. Подкрепяше я и сам се олюляваше, обезумял от любов.
Тя улови ръката му и я притисна към сърцето си. Той усети тетрадката и изрече задавено:
- Нима ме обичате?
- Мълчи! Не знаеш ли? - отвърна тя едва чуто и думите се отрониха като въздишка. Сетне захлупи пламналото си лице върху гърдите на младежа, горд и опиянен.
Една - единствена целувка и нищо повече.
Заговориха плахо. Споделиха най-съкровените си мисли, най-затаените чувства. С невинно упование си доверяваха всичко, нашепвано от любовта, младостта и още неотминалото съвсем детство.
Когато свършиха, когато не остана какво още да си казват, тя склони глава на рамото му и попита:
- А как ви е името?
- Мариус. А вашето?
- Козет. "

(...)

"Клетниците"
Виктор Юго

01011001

2007-12-22T23:45:00.005+02:00

Те живееха на Y от толкова дълго време, че дори сами, не помнеха началото на Всичко. Можеха да се разпростират сред вълните до безсъзнание... можеха всичко. Бяха могъщи. Бяха Прекалено могъщи... стремяха се към развитие. Искаха да бъдат повече и повече и с времето градиха, ли градиха... изградиха ежедневието си. Изградиха си удобства. Удобства, издигащи се толкова високо, че е почти невъзможно погледът ти да обхване цялото съвършенство на Машината. Първата, втората... всичко беше толкова ново, прекрасно и интересно. Бяха свръхинтелигентни, чедата им също. Минаха векове... всичко като че ли беше абсолютно същото през очите Им. Машините бяха станали милиони. Беше трудно да видиш чисто отражението си във водата, защото над теб надвисват километричните "създания" , във всякакви причудливи форми. Един ден се събудиха.
"Осъзнаваш ли, че дните са станали толкова тъмни?"
"Не, заблуждаваш се. Просто е прекалено рано. "
Не, не е рано. Не виждаш ли, че Те не позволяват на светлината да озари очите ни? Не виждаш ли, че Те се превърнаха в една Сянка, която прогресивно ни съсипва...? "
"Какво говориш... ?"
"Не искам да приема това, в което се превърнахме! Не виждаш ли? Не виждаш ли как засенчват Слънцето? "
Всичко започваше бавно да се руши. Скоро нямаше да остане нищо, освен техните Машини. Не предполагаха, че това можеше да се случи. Не предполагаха, че въобще е възможно. Не искаха да приемат факта. Факта, че те са станали зависими от тях. Защото без да се усетят те бяха забравили какво е емоция, депресия, страст. Те вече нямаха представа какво е страстта, която оформя сърцето ти и те прави такъв, какъвто си в момента. Превърнаха се в затворници на Времето и на своята собствена мечта за Развитие...
"Моля те, събуди ме. Събуди ме преди да умра. "
"Нямаш нужда да чувстваш. Нямаш нужда да чувстваш болка, желание, нямаш нужда да се чувстваш малък. Нямаш нужда да чувстваш изобщо. "
"Но, по дяволите, искам да се почувствам свободен! Вероятно нямаме причина да оцелеем... "
Огледаха се. Какво се случи с тях? Нима вече са забравили всичко, що е емоция? Вече нямат нужда... нямат нужда да бъдат себе си... ? Това по някакъв начин изгаряше сърцата им. Искаха да избягат, искаха да се спасят. Защото Осъзнаха какво направиха... и също, че не могат да се измъкнат от Епохата на Сенките толкова лесно. Защото това беше началото на Края...
"Ще викам! Все някой трябва да ме чуе!"
"Да, Те ще те чуят! Млъкни! "
" 0... 1... "
"Какво правиш ?!"
" 01101000
01100101
01101100
01110000
Просто така няма да ме разберат... "
Колко красиво беше всичко... как водата се разбиваше в златната светлина, а вълните бяха оцветени в сребристо...
Но остана само спомен...
Понякога си мечтаеха за старите дни. Как играеха на криеница в пещерите...
Но остана само спомен...
Помнеха всичката любов помежду им, в това водно място, което те с топлина в сърцата си наричаха Дом...
Само спомен...
Под вълните бяха недостижими, в свят без граници. Бяха неразделни, в свят без стени... бяха непобедими, никой не можеше да ги докосне...
"Как ми липсва усещането на сладката емоция...
За свят, толкова чист и неопетнен, лишен от плач и сълзи
Само сляп спомен... "
Трябва да има начин. Трябваше да намерят решение, да продължат, да продължат себе си, само че без старите грешки, да избягат, просто да направят Нещо. Имаха нужда от живота, в който нямаха планове за бъдещето, в който се бореха, за да живеят, просто в самото начало... не можеха просто да изчезнат от вселената. Трябваше да имат шанс!
Трябваше да посадят семето на живота...
И точно в този необичайно по - светъл ден... имаше начин и път да прехвърлят ДНК - то си някъде, отвъд, в Космоса. Точно в този Ден, ДНК - то можеше да достигне друг свят и да остане там.
"Намерете пътя си, вие вече сте сами. Намерете пътя до дома си, вие, Донори на живот. Вие сте бъдещето, Вие знаете какво да направите! Сега носете тежката задача и намерете начин. Пресечете новите граници и стени, предайте гените ни, качете се в кометата..."
.
Първата крачка беше поета, нима всичко щеше да бъде наред?
Те виждаха Планета, перфектна за нуждите им. Това ли бе светът на утрешните мечти? Беше минало дълго време, това ли беше Мястото? Но те виждаха само влечуги, обитаващи там. Ниска форма на интелигентност, без съзнание...
"А какво ни прави по - висши? Умираща раса, заключена в тесни черупки... "
"Докато нашата планета е пуста и ледена, а небето е черно... един удивителен свят се разгръща пред нас! Ще се възродим от пепелта! "
Пламъкът в очите се разпали. Почувстваха се ж и в и .
Но нима те, Онези, които обитаваха...
те вече бяха различни. Вече не бяха такива, каквито ги виждаха в началото, защото минаха векове.
2085
Те повтаряха грешките им...
Те повтаряха грешкте им!
Те сънуваха миналото им и близките им ги набеждаваха за луди. Те сънуваха безпределните води и тъмното им настояще на Y.
А расата на Y Знаеше само, че трябва да научи потомството си, хората, на всичко, което знаят, за да предотвратят същото... същото... черно петно. Но те им дадоха мъдрост, а какво научиха хората? Използваха планетата, която им беше предоставена и я накараха да избухне в пламъци. Дадоха им защита, а какво направиха? Ядрени оръжия, които използваха срещу себе си. Подариха им проницателност, а какво видяха те? Дадоха им мъдрост, а какво потърсиха хората... ? Унищожават всичко, което е техният обсег! Дадоха им говорим език, а те обляха планетата в безпорядък. Дадоха им мечти, а за какво мечтаят те ?!
"Не искам да живея в свят, който умира.
Не искам да живея в мъртъв свят. "
Прекалено късно ли беше да предотвратят пада на хората?
"Можем да спасим тази болна раса, изгубена в океана на Космоса.
Можем да им покажем пътя, по който да предотвратят упадъка си и да ги водим обратно по Реката на времето. "
Първият опит не беше успешен. Вече нямаха право на грешки. Имаха право само на един последен експеримент, трябваше да решат уравнението, трябваше да решат какво да правят...
Е=МС2
Резултатът от последния експеримент лежи в ръцете ти...
...
..
.
2085
Винаги е тихо преди буря. Вече можеха да чуят сирените, експлозиите, огъня, плача, болката, можеха да видят страха и чезнещите им сърца.
"Всичките ни мечти изчезнаха
Изгоряха, с дърветата на живота,
Потвърждаващи всичко, от което се страхувахме
2085... "
Но не трябваше да се предават. Трябваше да си спомнят кръвта, пулсираща във вените им, когато изпращаха ДНК клетките си на Земята. Трябваше да решат човешкото уравнение, защото просто ако не опитат, вече са мъртви... спрете Машините, пригответе се да умрете...

... and the great cold death of the Earth

2007-12-12T21:00:00.001+02:00

Изумително е как на едната сутрин си вървиш по улиците, подухва лек леден вятър, а небето е бяло. След 24 часа си вървиш по абсолютно същата улица, но от вятъра няма и следа, въздуха е студен, а небето е тъмно сиво - синьо и мрачно.
Обувките ти потъват в локвите, разминаваш се със забързаните хора, които не се интересуват от нищо, което е отдалечено от собственият им нос. Обичам да се взирам в угрижените им физиономии, докато бързат за работа или докато притеснено чакат на спирката (Ах, дано не ми закъснее рейсът! ) . Възможно ли е да вървиш по улиците и да не се интересуваш от Нищо, освен от собствените си жалки проблеми? Възможно ли е да си толкова самовглъбен, че дори да не огледаш това, което те заобикаля?
Аз пък винаги се оглеждам... гледам отраженията в локвите, гледам себе си в стъклата на все още неотворилите магазини, гледам децата, чакащи автобуса... а всъщност... за къде бързат?
People are strange (when you're a stranger) .
С идиотско-чалгарско-рапърският ми клас полудявам. На тях също не им пука за никой (вероятно затова и не ползват слушалки) . Чувствам се като черна точка на бял чаршаф. Няма с кой да си говоря като нормален човек, няма с кой да обсъдя хубава книга или песен... възможно ли е?!
Тази сутрин небето беше е такова... мрачно. По - успокоително е, когато вървиш и знаеш, че слънцето тепърва ще изгрява. И да, по - приятно е да разглеждаш уличната галерия от лица, под такова тъмно небе. Особено ако в ушите ти звучат Agalloch и ... And the great cold death of the Earth...

untitled II

2007-12-10T01:00:00.001+02:00

Actually I'm fading.
And I desperately need to be someone's Light.
Anyone?

untitled I

2007-11-29T19:59:00.001+02:00

"Пусто и тясно ми е навсякъде, пък и би
ли могло да бъде иначе в тоя живот без
дела, без въздуха, що храни силите на
човека... Целият мой вътрешен мир е в
развалини. Ако не намеря религия, която
би ме вдъхновила - аз съм загубен. "

П. К. Яворов

The human stain ?

2007-11-27T17:51:00.001+02:00

Don't you wish you were a child again? Just for a minute...
Just for a minute more... ?

Започнах да се замислям за цялата тази история с детството... до колко години можеш да наричаш себе си 'дете' . Възможно ли е Детето един ден да се събуди и да осъзнае, че вече е на 60...
Странно е като се замисля и сякаш беше вчера, когато бях първи клас и все още не можех да осъзная какво се случва, докато слизах по онези широки стълби в Училище(то) . А вече... до болка свикнала с цялата обстановка, слизам и се качвам по етажите и всичко ми е толкова еднакво.
Кога бях на 9 и тепърва се бяхме нанесли в новото жилище, с което, както си мислех тогава, никога няма да свикна, и което винаги ще ми е чуждо.
Странно нещо е времето. Всъщност, времето е един ужасен циник, който не прави компромиси на никого, никога. (Battle against time, you know.. )
Плаша се, като се замисля, че вече съм девети клас (не казвам, че е много, разбира се, че не е) . И пак се сещам - преди няколко години гледах момичетата от девети клас, притеснявах се, когато минавах покрай тях и си мислех 'Дали аз някога ще стана то-о-о-олкова голяма. Нямам търпение! ' . Имах чувството, че този момент никога няма да настъпи, а всъщност нямах и представа, че това никак не е толкова 'голямо' и всъщност все още съм си дете. Нали... (тук трябва да има обезпокоен поглед)
Може и да не съм...
Май сме деца до 12 годишна възраст. Може и до 7. Може и цял живот, кой знае...
Липсват ми дните, в които търчах из двора и се катерех по дърветата...
А сега имам толкова малко време... и живота ще ме погълне безмилостно, както прави с всички. Страх ме е от този момент.
(Oh time, you cut my heart and soul... )
Кхъ-кхъм. Когато бях дете в пълният смисъл на думата исках да порасна, да порасна, да стана 'голяма, голяма, голяма! ' и когато прегръщам майка ми да не й стигам до кръста.
Да, но вече не искам. Искам пак да съм си 1 и 27. Тогава всички ми казваха 'Не, не бързай да растеш, стой си малка, нямаш нужда да бъдеш голяма. Всичко е по - хубаво, когато си малък! '
Не вярвах...
'Ужасно е да си малък... ужасно е. ' си мислех.
Пак отбелязвам, че не се имам за голяма. Но вече не съм и на 8.
Нямаше за какво да мисля тогава. Училище? О, боже, та защо ми беше да мисля? Пределно ясно ми беше колко е 2+2. Момчета? Та те са Ужасни, убийте ги с камъни! Проблеми с родителите? Моля? Концерти? За какво са ми, само ще ми се продънят ушите.
И така нататък...

(озвучено с прекрасният албум на Ari Koivunen - Fuel for the Fire)

One flew over the cuckoo's nest...

2007-10-04T21:52:00.001+03:00

Ами ако аз бях на мястото на момичето, тресящо се на леглото, с игла забита в ръката си, свързана със система... ?!

Do you feel afraid of... losing your sanity ?

Мразя да ходя до психиатрията. Мразя да посещавам това вечно сиво, мъртво, пропито с болка място. Защото там... нямам избор. Сблъсквам се с (може би) единственото нещо, от което изпитвам страх, който меко казано смразява мисълта ми...
Какво означава да загубиш разсъдъка си ? А всъщност... откъде си сигурен, че имаш такъв ?!
Днес ми се наложи да отида до това така подсъзнателно нежелано от мен място. И то поради най - нелепата причина наречена баба ми. Не, тя не е луда. Просто притежава егоизъм, неизмерим с каквито и да било думи. Пристрастена е към диазепам/лексотан/всякакви подобни лекарства и пожела да бъде хоспитализирана, мислейки си, че там ще й го дават всеки ден...
Минавах с баща ми през дългата улица, пресичаща отделните сгради на Държавната болница, всички дървета вече бяха пожълтели, вятърът духаше падналите листа... колко странно е всичко... хора, живеещи есента на живота си, а може би вече и зимата, бяха навсякъде. Седяха по пейки, говореха с близки... а всички, които видях изглеждаха толкова тъжни...
Стихнахме до психиатрията, аз звъннах на звънеца и сестрата ми отвори... Влязох в стаята и първото нещо, което видях ме накара да изтръпна... имах чувството, че нещо в мен се преобърна и ми се искаше да се обърна и да си тръгна.
Младо момиче, лежеше на леглото вляво от вратата. Беше завита с кафяво одеало и погледа й беше празен... от ръката й се подаваше тръбичка, свързана със система, седяща на няколко сантиметра от леглото. Седеше уж неподвижно, но всъщност цялото й тяло се тресеше. Огледа ме с празните си очи, а след няколко секунди аз отбягнах погледа й защото се почувствах... виновна. Аз бях добре (доколкото си мисля, доколкото изглежда...) , а тя лежеше там... потънала в собствения си мрак. Думата 'мрачна' бледнее пред това, което представляваше стаята в действителност. Черно - бяла мозайка по земята, която излъчва адски студ. Решетки, зад които надничат мръсните стъкла на прозорците. Едно шкафче, изпочупено и очукано, покрито с прах. Три легла. Бели стени. В място като това ме обзема... паника. Иска ми се да заровя лице в ръцете си и да креща. Не бих понесла да ме вкарат там. Каквото и да ми се случи. По - добре да умра.
Оставих нещата на баба ми и доста бързо си тръгнах... само че тази картина не иска да се махне от съзнанието ми толкова бързо. И наистина си помислих... ами ако аз бях на нейно място?! Ако аз лежах там, ако аз бях изпаднала в нейното състояние... загубена в лабиринта на собствения си живот...
Да, точно от това се страхувам... страх ме е да не остана сама завинаги, страх ме е да не изгубя пътя си, страх ме е да не се удавя в сълзите си...
Не искам да ходя повече там...
След малко повече от пет минути, които ми се видяха като вечност бях извън болницата. Тъй като за да идеш до психиатрията трябва да се върви/кара много, много нагоре, след като слизахме надолу, обърнах внимание, че дори отстрани има мрежа...

Good morning, sunshine...

2007-10-04T00:49:00.002+03:00

Да, нов, нов. Чисто нов блог. Просто фактът, че в LiveJournal не можех да чопля дизайна на блога си ме вбесяваше. Нямам намерение да пиша повече от два - три реда, тъй като ми омръзна да пиша начални постове, все пак това не ми е първи блог, нали така...

jellyfish in the sky

-

23:14

13:31 river

15:04 frustration

18:13

14:01 bipolar

20:13 just

00:56 absolutely everything and nothing at all

19:53 confusions

21:28 some random (or perhaps not so random) reasons to be happy

15:40

21:29

22:45

---

15:15

22:07

10:42

12:14

7:44

19:22

retrospective

23:08

18:33 and psychedelic

---

12:56

reflection

Йон и Ана

24 smiles (it's all about art)

stories

05:52

15:09

Усмихни се!

perfection

autumn swings

carne trémula

XXVII

16:43

treasure from the 20s - 30s

02:10

beauty school

16:43

A7X

brainstorming

13:21

diamonds reign across the sky

worth keeping

are people people?

the wild trapeze

i couldn't awake from the nightmare that sucked me in and pulled me under

кап. кап-кап. кап.

slumdog.

18 random

18:58

*dance*

8:20

20:25

23:34

look. we are one.

13:40

20:01

скорпионите танцуват сами

sometimes i wish

09:07

autumn/winter calm swings

did i fall or was i pushed?

..

thou talk'st of nothing..

lala

коледно

16:43

15:03

volcano

рай

01:46

title here

..

Казват, че ако посадиш дърво..

random thoughts/trying to empty my head/dig

not just a phase.

dance